Дойде времето да разкажа историята на този
пръстен.
Това се случи преди години. Вървях по главната улица на града, когато някой леко ме докосна по рамото. Обърнах се,
беше един мъж с който току що се бях разминала.
-Здравей, -каза ми той и ме назова по име.
Стори ми се смътно позната физиономия, но
замълчах, понеже не бях сигурна къде точно сме срещали.
-Не ме ли позна?
Малко неуверено му отговорих, а той се засмя
и ми поднесе една червена роза. След това леко шеговито ми обясни къде се бяхме виждали. Това върна един почти забравен епизод от празнуването на един рожден ден, на който и двамата се бяхме озовали непоканени, като придружители на
поканените гости на рожденика. Беше хубаво, весело и приятно прекарване в интелигентна компания. След това повече не се видяхме. Нямахме и такава уговорка. Живота ме понесе и поднесе много нови и интересни неща и преживявания.
И, ето в този ден, отново се видяхме.Случайно, неорганизирано и неочаквано и за двамата. Покани ме на обяд в един от
ресторантите наблизо. Беше 14 февруари и аз останах изненадана, че изобщо се намериха свободни места. Нямах никакви планове за този ден, а и честно казано
нямаше с кой да ги организирам. Съгласих се. Обяда премина в припомняне на онова събитие,което ни беше срещнало, за хората и това какво се беше случило с тях. Изведнъж, мъжът
стана сериозен, извади една синя кутия от кадифе и я отвори. Вътре блестеше красив пръстен.
-Искам да го приемеш като подарък -каза тихо
той.
Останах втрештена, изобщо не очаквах такова
нещо. Много мъже вървят с цветя на този ден и подаряват на близките и любимите
си жени, майки, сестри и дъщери, колежки. Помислих си, че червената роза беше
останала неподарена и затова я приех. Но това, което се случваше,
беше повече от изненада. Стоях объркана. Тогава той ми разказа това:
" Имах връзка с жена, която много обичах и продължавам да обичам. Може би, ще я обичам още дълго време. Но, днес разбрах, че тя никога не е гледала сериозно на нашата връзка. Дори ми призна нагло и през смях, че не сме били само двама в тази връзка. Бях шокиран, объркан, унизен. Дълго се старах да избирам пръстена, исках да я изненадам, да видя лицето и когато го получава. Оказах се жестоко излъган. Тръгнах си, а тя се засмя зад гърба ми. Вървях, а чувствах краката си като олово, едвам ги отделях от земята. Мислех, по-точно исках всичко да е лоша шега. Сякаш чаках, тя да ме извика, да ме прегърне и да каже, че така е изпитвала любовта ми. Но, не беше така. Бавно се съвземах и осъзнавах жестоката истина. Тогава те видях. Познах те, докато вървеше сама по улицата. В ръцете ти нямаше цветя, а около теб вървяха жени, които държаха разкошни букети в ръцете. Изведнъж разбрах, че ти ще бъдеш тази на която ще дам този пръстен."
- Моля те, приеми го. Не поставям никакви условия, уговорки, не искам нищо. Просто искам да зарадвам някой днес, за да мога да се зарадвам на този ден и аз.
Хората от съседните маси ни гледаха любопитно. Явно имаха друга представа за случващото се.
-Моля те!-тихо каза той.
Нека бъдем и двамата радостни в този ден. Не искам нищо друго нито от теб, нито за себе си.
Продължавах да стоя безмълвна и да го гледам в очите. Те бяха красиви, но някак тъжни. Наистина не знаех какво да кажа, но усещах горещата му молба. Кимнах. Тогава той погали ръката ми, извади пръстена и го сложи на един от пръстите ми без никакво усилие. Хората от съседните маси взеха да ръкопляскат, а ние удавихме в мълчание вълнението, което обзе и двама ни. Аз все още нямах дар слово, той също предпочиташе да мълчи. Но, очите му вече не бяха тъжни. Приключихме с десерта и кафето и излезохме навън.
-Е, толкова съм радостен, че те видях отново. Радвам се, че си добре, че се справяш в живота.
- Благодаря ти. Това е най-неочаквания Св. Валентин, който посрещам в живота си. Не съм очаквала всичко това да ми се случи-казах аз и взех да усещам, че гласът ми трепери.
Разделихме се, и всеки пое в различна посока. Изминах известно разстояние и направих нещо, което никога дотогава не бях правила. Обърнах се. В почти същия миг в далечината се обърна и той. Стояхме секунди така. Помахахме си с ръце.
Никога повече не се видяхме. Но споменът за случилото се остана. Винаги на този 14-ти ден от февруари, аз слагам този пръстен на ръката си. И така ще бъде винаги.
